Ще ми се да напиша "Здравейте блогъри!", но... не знам дали има такива. Защо реших да си направя блог... Винаги съм се опитвала, но се отказвах прекалено често, за да се получи нещо. Аз съм на 17 години и учебната година вчера "започна". Уча в София, но съм от друг близък град... и въпреки това не пътувам, а живея тук. Отново съм отделно от своите родители и предизвикателствата не спират да валят... Имам навика да пиша писма до себе си, до приятелите си. Даже си написах едно, което сега ще го отворя на Коледа. Писмо от мен до мен. Сега дори не мога да си спомня какво написах... и в това е хубавото. В това се крие изненадата, нали? Сега не мога да ви споделя всичките си черни мисли, съвестно ми е, защото това е първия ми постинг... Какво искам да ви кажа чрез блога си... Не се отказвайте, колкото и да е изкушителна тази мисъл, трябва да продължим да вярваме в светлото бъдеще, дори понякога да не го виждаме... Иначе сме изгубени в собствения си лабиринт. Този, който сами сме построили. Има една мисъл, която не ми е приятна и с право... Всеки сам, в частност е виновен за всичко, което му се случва... И когато го приемеш, само тогава можеш да промениш нещо. Да! Искам всичко в живота ми да се случва без да правя нищо, искам да бездействам, защото имам чувството, че някой ме насилва да правя неща, които не искам... Съпротивлявам се, отчаяно не искам да живея, не искам да нося отговорност за нищо, защото шансовете за успех не ме укоражават. Като голям неонов надпис светят само възможностите за провал. Но това поне е чувство, а щом чувстваш, можеш да избереш да промениш това. Не насила! Това не е начина... твоят начин е някъде в теб... Някъде в мен е моят. Има мигове, когато отчаянието надделява, но след тях ставам свидетел на най-голямото щастие... Или пък може би щастието винаги е тук... Може би само след бурята го забелязвам?